вторник, 21 юли 2009 г.

След похода

Струва ми се, че да се откъснеш от цивилизацията, когато си нейно дете, е едно от най-вълнуващите и най-полезните неща, които можеш да направиш. Да спиш на открито, да се къпеш, където намериш и при условие, че чешмата се е превърнала в удобство, да носиш цялата си собственост на гърба си... Абсолютната свобода може и да е химера, просто понятие в човешкото съзнание, но чувството за независимост от глупавите ограничения на цивилизацията заслужено може да се нарече "свобода". Свобода от това да трупаш и трупаш предмети, собственост, неща, които може да ти потрябват, но всъщност когато ти потрябват, си забравил. Свобода от това да дишаш мръсния въздух в големия град и да се страхуваш, че дори пресичането на зелен светофар може да ти коства живота. Свобода от капризите и глезотиите, на които те приучава цивилизацията ("Не ми се яде сандвич, всъщност не - яде ми се, но от онези триъгълните, а тук има само кръгли").

Дори само за пет дни човек получава съвсем нов поглед върху собственото си ежедневие, от което се е откъснал. Не само, защото е отсъствал, а заради новото, което е научил през това време. Заслужава си - и не защото ще оцениш топлия душ в чистата баня - а защото ще си спомняш къпането набързо в някое затънтено местенце и начина, по който си се почувствал чист след това, и ще знаеш кое е важното.

Освен това, да ходиш на поход в планината означава и да оцениш собствената си незначителност пред безграничната мощ на природата. Не може да гледаш тези върхове



и да си мислиш, че си силен. Или поне не наживо - на снимка всичко е възможно, особено когато е толкова голяма и ти се струва толкова далечна =)

Рила е огромна - по-огромна, отколкото човек може да си представи. Не знам какво ще ми остане да кажа, когато мина през Родопите, при положение, че думите и сега не ми достигат.