Тази вечер ми хрумна да потърся в Google "български студент в чужбина/Германия" и да видя дали няма да намеря някой интересен блог. От любопитство какво разказват "събратята" ми по съдба, как виждат живота си тук, за какво мечтаят и така нататък.
Дневник има една доста дълга рубрика,
Какво е да си студент в чужбина. Чела съм доста от статиите там, но все пак това е друг вид писане, предназначено най-вече да бъде полезно за кандидатстващи или колебаещи се какво и къде да следват. А мен ме интересува нещо по-пикантно, неподправено написано и преживяно. Е, намерих едно такова, на студентка в Мюнхен, която пишеше с доста грешки, и се смяташе за много интегрирана в Германия, затова не желаеше да има нищо общо с българите там, които били най-вече едни простаци и байганьовци.
Всичко останало се отнася най-вече до реализацията на българския студент. Ще остане ли в Германия? Ще се прибере ли в България? Този въпрос го чувам много често на живо, и зададен от всякакви хора. И отговор нямам. Може би съм малко по-объркана и изкукала от нормалния бг-студент, който или иска непременно да намери работа тук и да се засели в по-евро частта на Европа, или милее всяка минута за България и чака само да си вземе дипломата, та да се прибере веднъж завинаги.
Дойдох тук не с амбицията да получа диплома, с която да се конкурирам със завършилите в България и да им трия носовете, получавайки по-доброто работно място (което, между другото, никак не си представям така). Не дойдох и за да остана завинаги. Тук съм и продължава да ми харесва да съм тук, защото чувствах, че е нужна крачка в живота ми да ида надалеч, да открия "непознати улици", да се учудвам на странни хора и обичаи. И да расте личността ми, а не само знанията в главата или самочувствието или перспективите за бъдещето. Не е нужно да се ходи в Германия, за да пораснеш, но за мен така стояха нещата, когато трябваше да решавам. Или оставам вкъщи, следвам в София и родителите ми ме издържат поне в началото, или отивам в страна, на която говоря езика, и се оправям сама, пък каквото ще да става.
Срещайки най-различни българи тук, забелязвам, че са основно два типа - тези, които гледат да не общуват много-много със собствената си националност, и такива, които пък само с такива се събират. Повечето са от втория тип. Особено в градове като Карлсруе, където да си празнуваш рождения ден само с други 30-40 българи не е странно. Добре, аз се питам - нямате ли съседи, съквартиранти, колеги, хора от футбола, танците, работата или с каквото се занимавате, които да НЕ са българи? И защо да не ги поканите? Защо... Защото проблемът не е в един индивид, който го прави, а в една цяла култура. "Немците не ми се кефят, някви странни и студени са, затва се отказвам, глей пък и те кви са тъпи и задръстени. Китайците са ми мръсни и не говорят особено добре нито немски, нито английски. Турци не ща, мразя ги по рождение" и т.н. "Абе най-добре си е с нашенци".
Донякъде е истина. И аз много пъти си изкарвам добре, като се събера с някои мои приятели българи тук, смеем се много и бая се забавляваме. Но други, които не са ми и приятели, започват да ме дразнят още след 5-10мин разговор, в който се оплакват колко им е тъпо и как се чудят с кого да излизат. После като им кажа, че работя за студентска организация и оттам познавам разни хора от всякакви националности, ми казват: "Ти как така се занимаваш с това, без да ти дават пари - балама... А на мен пък не ми трябват такива организации, за да познавам хора". Уау, преди 5 минути ми се оплакваше, че му липсват контакти, но сега вече друга песен пее. Явно няма как да помогнеш на такива хора, дори и да искаш.
Така че - българи всякакви. По същата логика - немци, корейци, колумбийци също всякакви. Да, има културни различия. Но това е вълнуващото. Да получиш истински топла прегръдка от германка (не ми се случва често). Да слушаш съседа пакистанец да ти обяснява как със сигурност съществуват духове и паранормални същества, без да се захилиш, приемайки всичко за възможно. Да срещнеш бразилец-вегетарианец, който издържа всички подигравки на останалите си сънародници. Не стига само да погледнеш, налага се да започнеш да разбираш защо тези хора са такива, каквито са. Защо са различни от теб? А може би и дори защо са различни от сънародниците си? Има причини и никога няма да се доближиш до тях, ако не спреш да се опитваш да ги вкараш в собствените си рамки, да ги промениш по собствен вкус и желание.
Всичко може да се възприеме и като закъснял третомартенски пост, който нямах време да напиша на самия ден, защото готвех за приятелите си българи, с които го отпразнувах. Но честно казано, малко в повечко ми дойдоха всичките тупания в гърдите на този ден "Аз съм българче, обичам... и Ботев, Левски... и българин да се наричам, първа радост е за мене". Всъщност не виждам защо трябва да има такова огромно значение къде точно си се родил или къде се намираш в момента. И всички онези подобни въпроси, които отклоняват вниманието от същественото - какъв човек си ТИ? Не какъв е бил Ботев, Раковски, Бенковски.
Но национализмът и прекомерният патриотизъм са тема за друг път. Сега имаше място само за едно кратко и вероятно за мнозина скучно лирическо отклонение относно българския студент в Германия...
