Турист-ването

Вчера бях на едно от най-посещаваните туристически места в Германия: замъка Neuschwanstein (Нойшванщайн). Колкото и типично немско-франкенщайнски да звучи името, всъщност има красиво значение - "нов лебедов камък". Това е и замъкът, който Дисни са използвали за логото си...













Замъкът се намира не много далеч от Щутгарт и вече съм била там веднъж, така че този път не влизах вътре, а се разходих малко наоколо. Наистина прави впечатление какви стълпотворения от хора се изсипват, за да го видят, и се чудя дали повечето наистина ги интересува, или просто следват тълпата, известността на мястото, туристическите гайдове, които са казали "ето това трябва да се види". Да, в началото е имало смисъл в съвета, но в един момент така се е наложило като нещо задължително, че почти никой вече не се замисля.

Колко много такива места има и наистина ги съжалявам - ако имаха душа, мисля че биха били нещастни... Преди няколко седмици посетих един манастир в околността. Строен през Средновековието, страхотно запазен и до днес, съхранил каменната атмосфера на времето си. Няма много какво да видиш вътре, няма кичозно украсени зали или невероятни произведения на изкуството. Все пак няма да забравя как стоях до едно малко прозорче на църквата и през него минаваше един слънчев лъч светлина. Невероятен момент: нямаше никого наоколо, беше тихо, а на мен ми беше толкова студено в този каменен манастир и стоях две-три минути под слънчевата струйка, за да се стопля.

Мисля, че хората, които посещаваха този манастир, наистина се интересуваха от него, и той би бил "щастлив". И мисля, че няма смисъл да ходиш някъде и да гледаш нещо, ако не го преживееш. Мисля, че смисълът на пътуването е не само в нещата извън теб, а във взаимодействието между тях и вътрешното ти състояние.

Покрай това се сетих за разни "алтернативни" начини да се пътува, които все повече набират популярност, особено сред младите хора. Те са и по-евтини - например да спиш в хостел, вместо в хотел. Хостелите са нещо като хижи, където най-често споделяш стаята с други хора. Един от най-известните сайтове, където можеш да намериш и евентуално резервираш хостел, е http://www.hostelworld.com. Предимството е, че можеш да се запознаеш с други хора, тъй като обикновено отседналите там са отворени към запознанства и приключения (собственоръчно изпитано).
За още по-авантюристично настроените има и http://www.couchsurfing.org/ - един вид борса между пътуващите хора. Днес някой спи у нас, утре аз отивам "на гости" на друг, и всичко това се координира чрез тази интернет платформа.

Самото пътуване пък може да е също авантюра - ако си запазиш билет, но не знаеш за къде. Blind Booking e оферта на немските авиолинии German Wings, така че я има само от няколко града в Германия. Но кой знае, може да се появи скоро и на повече места...

Освен това аз лично не разбирам за какво му е на някой да си купува книга-туристически гайд. В Интернет има толкова много информация, и то безплатна! И най-прекрасното е, че докато я търсиш и събираш, не си "губиш времето", а всъщност се подготвяш сам за пътуването си и спестяваш време - можеш сам да избереш фокуса на пътешествието си. Ето един сайт, който предлага много различни гледни точки, блогове на хора, информация и т.н.: http://www.lonelyplanet.com/

А млада немска фирма пък е разработила цяла платформа за алтернативни пътувания, която събира най-различни предложения за преживявания по целия свят. http://www.pocketvillage.com/

И всичко това дори не е толкова алтернативно - като хората, които обикалят континенти с колело и спят най-често в собствения си спален чувал. Всъщност идеята не е всички да правим това или онова, а да намерим собствения си начин на възприемане на света. Посочените сайтове са само малко вдъхновение колко различни концепции може да съществуват :)

Мотоциклетни дневници

Удивена съм какъв прекрасен филм намерих, без никога да съм го чувала, без да са ми го препоръчвали и без да стои в някоя класация на награди и номинации!

А той всъщност има общи неща с някои от другите, за които съм писала тук...
- аржентински е, като Тайната на техните очи (поне частично)
- разказва се за пътуване, което променя начина на мислене на главния герой - като в Светът е голям и спасение дебне навсякъде
- ражда се идея, която прави главния герой символичен за времето си - като в Социалната мрежа.

Само че действието не се развива само в Аржентина, героят не е загубил паметта си и идеята му няма нищо общо с печелене на пари. Защото става въпрос за Ернесто "Че" Гевара и за неговите "Дневници на мотоциклетиста". Наистина това е филм, който различните хора могат да гледат под различна перспектива: за едни би било интересно как се е родила революционерската идея в главата на Че, за други - как от "объркан" млад човек той се превръща в човек с цел в живота, за трети би бил красива разходка из Латинска Америка, а за четвърти - всичко това накуп и още много.

Аз не знаех почти нищо за Че, освен че е обикалял из Латинска Америка и е подкокоросвал хората да се вдигат на бунт и да стават комунисти, и че накрая е бил в Куба, където нещата са се получили. И че стои на всички онези фанелки и значки, отпечатано лице в черно върху червено. Сега обаче имам чувството, че го познавам - че ми е близък и сякаш сме водили толкова много разговори... Може би защото така добре разбирам целия му идеализъм, огънят, който гори в него и не би му дал мира да седи на едно място и да чака със скръстени ръце. И любовта му към хората! Към всички хора, но най-вече към тези, които се нуждаят от енергията на неговата щедра душа.

Но филмът не е патетично излияние в почет на идеалистите, както го изкарах аз. Заслужава си най-малкото, защото в никой момент не знаеш какво следва по-нататък и не си отегчен, защото актьорите играят невероятно естествено, защото те кара да се усмихваш през цялото време и те оставя с хубав вкус в душата ;)

полярности около 18% сиво

Не знам защо, като се стигне до някои теми, все трябва да се разделяме на лагери и да се плюем взаимно. Има някаква мания, всяко нещо да се поляризира: или е добро, или лошо. И ти си или на едната страна, или на другата...

Слава богу, за книгите поне е ясно, че е безсмислено да се делим на лагери, защото нищо не зависи от това. Въпреки това досега 90% от мненията, които прочетох в Интернет за "18% сиво" от Захари Карабашлиев, са абсолютно поляризирани. Или е най-добрата книга от български автор за последните години, или пълен боклук и мръсен цинизъм.

Аз започнах да чета романа с идеята, че е станал много популярен и че поне има смисъл, от любопитство, да му отделя няколко часа. Началото откровено ме издразни. Не си паснах с разказвача, не ми беше въобще симпатичен и дори ми беше досаден с постоянното си мрънкане и депресарство. Прави възможно най-клишираните и същевременно безсмислени неща, които някой би направил, когато го изоставят - първо лежи в несвяст и нежелание за живот вкъщи, не желае да вижда никого, после се втурва в простотии и нощен живот, опитва се да забрави по начини, по които е пределно ясно, че няма как да забравиш каквото и когото и да било...

Хубавото на книгата е, че леко се чете. Така че продължих и започна да ми става малко по-интересно, в момента, когато се започна пътуването през Америка. Може би това беше и моментът, когато героят започна да се стяга и да не хленчи чак толкова, или пък аз свикнах. В края вече дори ме болеше за него, след като познавах цялата история със Стела.

Това е, което бих оценила в романа: разказана е една човешка история, има реализъм и искрена болка. Оценявам високо това, че изминах пътя заедно с разказвача и че успя да ме убеди накрая. Другото, което много ми хареса, беше притчата за слугите и господаря, който им оставил пари на съхранение. Чак сега ми се изясни смисълът й :)


За прекалените цинизми и вулгаризми ще кажа само едно: това е реалността. Мен не ме дразнят - както се описва яденето, така може да се описва и срането, или секса за една нощ. Все пак, чрез романа ние сме неотлъчно с разказвача, не би било същото, ако пропуска "неприятните детайли", не бихме го чувствали толкова непосредствено близо.

Карабашлиев няма да ми стане любим автор с този роман, но си заслужава да се прочете и определено е сред попаденията в модерната българска литература.

В Борисовата, в безлунна нощ

Не за друго, но тази вечер реших да се позавъртя с приятели около Porkie-феста в Борисовата градина и хоп - за моя изненада, понеже много хора са си свикнали с това - централната алея към езерото с лилиите беше абсолютно тъмна. Нито една лампа не светеше! Пейките бяха пълни с хора, по алеите се разхождаха тъмни сенки, на които не можеш да разпознаеш дори пола, освен ако случайно не е двойка и започнат да се целуват, та предполагаш (но и тогава не можеш да си напълно сигурен). В 10 вечерта си кипи живот - супер!!! - все пак това е най-централният софийски парк! А в момента тече и фест, до който най-лесно можеш да стигнеш по главната алея. E, вместо да се оплаквам, явно е време да си купя челник за ходене из центъра на София...

70 секунди или един светофар

В неделя с майка ми и сестра ми ходихме на пазар за дрехи. Всичко много хубаво, към 4-5 часа бяхме вече в колата на път за вкъщи, донякъде доволни, донякъде - не, но във всеки случай доста изморени... Всъщност не се случи нищо особено. В това се крие и тъжното в цялата история: че не е нищо особено да чакаш на светофар да завиеш наляво и хората отдясно да се пререждат по възможно най-нахалния начин, а от другата страна на улицата да има полицейска кола. И не е нищо ненормално в София да цари абсолютен хаос на пътищата, а полицаите да те спират, защото ти е мръсно стъклото. Или защото не си си сложил колана.

Сама хващам пробягалата мисъл из главата ми - ами аз затова искам да замина! А знам, че въобще не искам да замина заради това (всъщност имам желание да следвам в чужбина), нито пък мечтата ми е да живея в чужбина. Но в онзи момент ме обзе такъв яд, че се разтреперах. Чудя се, наистина ли на българите им трябва диктатура или някакъв потискащ вид управление, за да се спазват правилата? Защото правила и контрол трябва да има, това е ясно - друг въпрос е къде остава балансът и личната свобода. Но някакси ми се струва, че определено не светофарът е мястото, където човек да изразява себе си и личната си позиция...