Как се казваш?

Преди няколко дни в един разговор установих, че никой от присъстващите не си знаеше произхода или значението на името и се почувствах като голям nerd. Първо защото си знам моето, второ защото ми бяха известни някои общи факти. Ето част от тях:

-ел, -ела в края на името означава Бог (еврейски произход), например Емануил означава "Бог е с нас". Други примери са Михаела, Даниел, Емануела и т.н.

Изобщо, огромна част от имената, които използваме, са от еврейски или гръцки произход. Иван, Стефан, Георги, Петър, Александър и т.н., както женските им еквиваленти и различните вариации (например Йоана/Ивана/Иванка/Иванина...)

Славянските имена обаче също не са малко. На имена като Божидара, Мирослав, Светла, Явор произходът, а обикновено и значението, са съвсем ясни. Но освен тях славянски са също Иво, Пламен, Дарина...

На този сайт има много хубава информация за българските имена: http://www.angelfire.com/ca6/ivayla/bgnames.htm Освен сортирането по букви, в него присъстват и списъци с имена, посветени на природата, красотата и т.н. Един от най-добрите сайтове за етимология на имената от цял свят е http://www.behindthename.com/ - тук човек може да намери информация за всякакви народности.

Всъщност идеята на имената е да придават някакъв характер на човека, дори и само като външна украса. Затова ми се струва важно да знаеш какво е значението на собственото ти... Ако беше все тая, защо да нямаме номера вместо имена :)

За българския език

Тук ми се ще да засегна две теми:
1. Коментар към книгата "Der Dativ ist dem Genitiv sein Tod"
2. Размисли върху скорошната дискусия за премахване на пълния член от българския език.

В момента чета въпросната книга, която е голям хит в Германия - поне сред по-интелигентната част от населението. Причината за това е ясна: става дума за немския език и по-точно за често срещаните грешки и обърквания, които вкарват самите немци в тъч (подзаглавието е в свободен превод "Пътешествие през лабиринта на немския език"). Интересното обаче е начинът, по който авторът се справя с не особено вълнуващата тема "граматика". Донякъде за това допринася и фактът, че текстовете са кратки, защото са били първо публикувани като статии в онлайн-изданието на Der Spiegel. По-основното обаче е непринуденият стил - разказват се ежедневни случки, всичко се базира на примери от всекидневието. В някои случаи започвам да забелязвам описаните феномени, след като прочета за тях, и се възхищавам на наблюдателността на автора. Фрапантно беше откритието ми, че наистина навсякъде по реклами, в устите на мои приятели и познати, върху продукти в магазина присъства прилагателното (или наречие в зависимост от употребата) "pur" - еквивалент на английското pure. Нещо като "абсолютно", "неподправено" и каквото още е било в ума на използвалия го. Неподправен шоколад, неподправено удоволствие, неподправен талант и... така нататък.

Голяма част от засегнатите теми в книгата обаче са доста по-сериозни: най-вече за употребата на граматиката в ежедневието. Или по-точно отсъствието й. Оттам идва и заглавието, което е непреводима игра на думи - става въпрос за отмирането на генитивния за сметка на растящото значение на дативния падеж. Аз пък, четейки за това и съчувствайки на ироничното огорчение на автора, се замислих за нашия роден език. И ние имаме същите проблеми - пълният член се игнорира редовно дори в официални документи, какво остава в ежедневието, където на всичкото отгоре често го поставят на грешното място. Гавра има и със запетайките, при тях съществува и проблемът, че се случват и спорни моменти, когато и учителят по български език и литература не може да помогне особено.

Следва да се замислим... след като езикът се използва грешно МАСОВО, дали това не е индикация, че не е подходящ за времето си? С други думи, че в него има много правила, които са остарели и не отговарят на развитието му. Лично аз споделям гнева на всеки, който е против премахването на пълния член, за да се улеснят пишещите неправилно. Старая да пиша правилно и смятам, че същото трябва да важи за всеки средно/високо интелигентен човек.

НО смятам за побъркваща цялата дискусия, предизвикана от обсъждания (дори не решения или проекти) между учени. То не бяха групи във Фейсбук, не бяха подписки и петиции. А една голяма част от участващите не си и задават въпроси - смислено ли е да имаме пълен член за мъжки род, а в среден и женски такъв да няма? Добре, приемам, че логиката "няма го тук, нека го няма тогава и там" не е достатъчна. Но моля, не ме заливайте с изказвания, че вече нямало да се знае кой е извършителят в изречението. Котката гони мишката. Майката води детето. Приятелката предава другаря. Свикнали сме извършителят да идва първо, а ако не, то тогава използваме други езикови средства. Например: детето ГО води майката, мишката Я гони котката, приятелката предава другаря СИ. Разбира се, има и форми, където и двете съществителни са в мъжки род. Майсторът осмива некадърника. Но да срещнем изречението в обратен смисъл, така че да се получи объркване (Майстора осмива некадърника - кой кого осмива?), това е изключително рядко и когато изобщо, като литературен похват най-вече в поезията. А там така и така граматиката често не се спазва /справка - поезията на Вапцаров/.

Така че на мен ми убягва моралният казус "Да запазим пълния член в българския език!!!". Естествено, владеещият граматичната норма разсъждава така: щом аз съм си дал зор да го науча, и другите могат и трябва! Не можем да даваме път на простотията и неграмотността! Въпросът е има ли друг смисъл да го пазим, освен желанието да прецакаме останалите?