Имам си...

Замисляли ли сте се колко често използваме глагола "имам"? Дори за неща, които реално няма как да притежаваме: мечти, проблеми, идеи, приятели, време... Да, те са тясно свързани с нас и може би глаголът е просто една индикация на принадлежност. Според Ерих Фром обаче (автор на "Да имаш или да бъдеш") зад тази езикова употреба стои повече - тенденцията на едно цяло модерно общество да се стреми към притежанието като висша ценност.

Преди време писах за Фейсбук, за някои феномени, свързани с прекомерната му употреба или пък с пълното отричане на неговите предимства. Един от тези феномени е "колекционирането" на приятели. Важи въобще за социалните мрежи - колкото повече приятели имаш, толкова си по-готин. Но притежаваш ли приятелите си? Можеш да им бъдеш приятел или те на теб, но не и да се имате взаимно.

Добре, да речем, че това не би убедило много хора в крайния, донякъде религиозен материализъм на обществото ни. Аз също се отнасям критично към това, защото не знам доколко е вярно твърдението на Ерих Фром, че езиковата употреба на глагола "имам" се е разпространила във всички сфери на живота едва в последните столетия. Но примерите за надмощието на перспективата "Аз имам, значи съм" са навсякъде около нас... Вероятно много от нас ги забелязват, без да си дават сметка, че всички те могат да бъдат обвързани в една цялостна житейска философия.

Аз съм се питала: защо много хора, когато отидат някъде - на пътешествие (екскурзия), разходка, купон или каквото ще да е - прекарват почти цялото време зад обектива на фотоапарата? Нито са професионални фотографи, че от това да им зависи прехраната, нито пък на някому са нужни чак толкова много снимки. Не отричам, че е хубаво, полезно да си направим снимки, за да допълваме в бъдеще спомените си. Но да снимаш постоянно ми се струва болестно състояние, което ти пречи да се насладиш на изживяването през собствените си очи и със собствените си сетива вместо чрез техническите показатели на дигиталната си камера.

А какво наричаме "любов"? Твърде често си мислим, че ревността е индикатор за дълбоки чувства, за любов... Но ревността не е нищо друго освен болестното желание да притежаваме партньора си, така че да "си е само за нас". Истината е, че не можем да сложим човека в клетка, да му забраним да се среща с други хора, да има различни приятели или дори увлечения. Не искаме партньорите ни да бъдат домашните ни любимци, нали? Само че така се получава при много двойки. Жените искат от мъжете да правят всичко, което им заповядат, да изпълняват всичките им желания и капризи. Мъжете пък ревнуват от всеки нов приятел или познат, за когото жената им разкаже. Накрая всички се оплакват от другия пол, започват се генерализации - кой изоставя другия по-често, кой е по-верен (или изневерен :Р), разни психологически стратегии за манипулация намират място в евтините съветници стил "как да живея по-щастливо". Мода е за много мъже, а все повече и жени, да броят сексуалните си завоевания, сякаш колекционират някакви вещи.
Не може ли да е другояче? Аз искам да бъда обичана, а не притежавана.
Преди време в едни "полови откровения" по случай 8 март написах няколко думи за вибраторите. Те пасват перфектно и тук: символът на покоряването на противоположния пол, на превръщането му в играчка, която може да бъде наше притежание.

Последният, но не и най-маловажен пример, е отношението към природата. За съжаление материализмът промива мозъка на човека до такава степен, че той забравя какво всъщност представлява: един съобитател на планетата Земя, наред с много други. Нашата в момента доминираща "западна" цивилизация се стреми да покори природата, да затвори и нея в клетка - в зоопарка, в резерват за диви растения и видове, в безогледно експлоатиран източник на "блага". Ясно е, че вече не можем да се върнем към обикновения живот на индианците или други народи, които се приемат за част от природата, а не за богове, стоящи над нея. Но бихме могли да се замислим, да променим поне малко начина, по който гледаме на света около себе си. По този случай има една прекрасна песен от Покахонтас: филм, който е анимационен и затова е смятан за детски, въпреки че в него има твърде много неща, които едно дете не може да осъзнае особено ясно. Има твърде много философия над нивото "детско филмче".

Накрая ще цитирам началото на една глава от книгата на Ерих Фром:

Много е измамно и в същото време примамливо да стоиш на едно място, без да напредваш — с други думи, да разчиташ на онова, което притежаваш, защото знаеш, че го имаш. Това ни кара да се чувстваме в пълна безопасност. Затова се боим да прекрачим в неизвестното и избягваме да го правим. Наистина крачката може да не се окаже рискована, след като сме я направили, но преди да я направим, неизвестността ни плаши с евентуалните рискове, които крие. Само старото и изпитаното е безопасно или поне така ни се струва. Във всяка нова крачка е заложена опасността от неуспех и това е една от причините, поради които хората толкова много се страхуват от свободата.

Zen and the Art of Motorcycle Maintenance

Книгата още от самото начало изключително много ми допада... стилът на разказване е точно онзи непретенциозен начин да водиш читателя из съзнанието на друг човек, без да го отегчаваш, позволявайки му да установи връзка между собствените си мисли и тези на фикционалното Аз. По-късно може би ще пиша повече.

** I don't want to hurry it. That itself is a poisonous twentieth-century attitude. When you want to hurry something, that means you no longer care about it and want to get on to other things. I just want to get at it slowly, but carefully and thoroughly, with the same attitude I remember was present just before I found that sheared pin. It was that attitude that found it, nothing else.**

**He was insane. And when you look directly at an insane man all you see is a reflection of your own knowledge that he's insane, which is not to see him at all. To see him you must see what he saw and when you are trying to see the vision of an insane man, an oblique route is the only way to come at it. Otherwise your own opinions block the way. There is only one access to him that I can see as passable and we still have a way to go. **

**To speak of certain government and establishment institutions as "the system" is to speak correctly, since these organizations are founded upon the same structural conceptual relationships as a motorcycle. They are sustained by structural relationships even when they have lost all other meaning and purpose. People arrive at a factory and perform a totally meaningless task from eight to five without question because the structure demands that it be that way. There's no villain, no "mean guy" who wants them to live meaningless lives, it's just that the structure, the system demands it and no one is willing to take on the formidable task of changing the structure just because it is meaningless.

But to tear down a factory or to revolt against a government or to avoid repair of a motorcycle because it is a system is to attack effects rather than causes; and as long as the attack is upon effects only, no change is possible. The true system, the real system, is our present construction of systematic thought itself, rationality itself, and if a factory is torn down but the rationality which produced it is left standing, then that rationality will simply produce another factory. If a revolution destroys a systematic government, but the systematic patterns of thought that produced that government are left intact, then those patterns will repeat themselves in the succeeding government. There's so much talk about the system. And so little understanding. **

^ Последното ми е особено интересно заради всичките антиутопии и разсъждения, дискусии покрай тях около мен напоследък. Освен това е актуално и заради събитията през януари (14 януари - Големия протест срещу правителството..). Ето какво е трябвало да знам тогава, когато ми се беше наложило да поспоря с този-онзи за ефективността от едно подобно начинание. Наистина е нужно нещо повече от простото бунтуване, без ясни искания и инициативи, без търсене на същината на проблема. Лошото и страшното е, че блатото е дълбоко и дърпа, Проблемът се е вкоренил здраво в политиката и държавността ни - къде да се търси спасение? Ето къде... мисленето трябва да се промени, системата, а не правителството, което така или иначе си тръгва след броени месеци.