Кецове

За първи път видях рекламата в края на лятото и си казах - хубаво име, а пък позьорщина. Добре че подобни предразсъдъци не ме спират да пробвам отново и отново. Както е казал Айнщайн, истинската лудост е в това да повтаряш едно и също нещо безкрайно много пъти и да очакваш различен резултат. В някои случаи обаче трябва да забравиш за подобни "правила" и да повярваш в чудото...

Е, ако говорим за филма, чак чудо да е - не е. Но е много готин филм, свеж и добре изпълнен. Има я идеята, има го подходящото изпълнение към нея. С привкус на Нирвана, диви плажове, леко изтрещели от идиотския живот хора и кецове. Който не си е падал никога по което и да е от тези неща, няма да се изкефи много на филма.

"Кецове" ми напомни доста на Into the Wild. Със сигурност не всеки би се съгласил, че си приличат - външно има много разлики - един-единствен главен герой срещу компания от шестима, следване на цел все по на север срещу безцелно размотаване по един плаж... Но чувството, което ми донесоха, беше много подобно: желанието да излезеш от цялата тая сбъркана цивилизация, да захвърлиш оковите и да бъдеш човек в дивото - мръсен, танцуващ около огъня, може би малко по-свободен. Отчаянието на млади хора, които не намират нищо за себе си в обществото и искат да избягат, да създадат собствен свят. Саморазрушителният край. Дори използваните похвати на разказване малко си приличат: в единия случай дневник, а в другия заснемане на "филм" чрез серия интервюта с героите. Всеки от тях разказващ историята си, сякаш пише в дневника си.

Радва ме много българското кино :)

Още нещо за любовта

Идва ред на следващия български филм - като съм си тук, поне да се образовам подобаващо! Този път не останах очарована, макар че не мога да кажа, че излязох от залата разочарована. Приятно ми беше да гледам филма, въпреки че не беше много добре направен от гледна точка на сценарий и режисура.

Жалко за добрата идея - първите години на соца около 50та, един много добър хирург, Варна и арменците, любовна история... Сами по себе си елементите съдържат много потенциал, но в този филм за съжаление не са наредени на една линия. Липсва и конфликт, който да създаде истинска драматичност. Не мисля, че може да се изгради трагичност около един инцидент, защото за това няма нужда да се прави цял филм. Всъщност като се замисля, всякак е възможно да се изгради драматичност, но единственото сигурно е, че тук нея просто я нямаше. Образите също не бяха разработени, губеше се смисълът на сцените.

Първото, което коментирахме всички на излизане (гледах го със семейството си), беше протяжността. В този филм има много висящо време - не че беше скучно, поне не за мен. А и в никакъв случай не толерирам екстремно бързото американско екшън-кино. Но тук протяжността на голяма част от сцените само изяде от времето, което можеше да се използва за развиване на персонажите и отношенията между тях.

В семейството ми предизвика приятни дискусии и даже един-два баса, така че съм доволна, че предложих да го гледаме. Критикувам го само защото ми е едно такова мъчно, че можеше да е прекрасен филм. Но от друга страна, не всеки филм е шедьовър. И не е нужно всеки филм, който коментирам тук, да ми харесва по една или друга причина.

Но пък Симеон Лютаков е много готин :) Не знам защо всички харесват толкова Калин Врачански - от друга страна, най-добре за всички ни да са ни различни вкусовете...

Лора от сутрин до вечер

Да започна и аз да се образовам кои са новите български филми - днес направих крачка в тази посока и гледах Миленита в "Лора от сутрин до вечер". Лек и готин, приятен филм, както за окото, така и за ухото. Историята също си я биваше - вниманието ми беше задържано от началото до края, или по-точно от сутринта до вечерта.

Единственото, което ми се стори странно, е че филмът бива определян на някои места като по-алтернативен и "инди". На мен пък ми се стори като цяло нормален, дори комиксовите моменти не ми направиха чак такова "алтернативно" впечатление - ами че киното си e изкуство и такива неща са си съвсем на място там.

И съм абсолютно ЗА да има повече такива български филми, с по-малко ефекти и бюджет и повече човещинка.

ПП: това със зарчетата накрая беше също готино - ако не те кефи нещо, намери начин да го размагьосаш...

Мотоциклетни дневници

Удивена съм какъв прекрасен филм намерих, без никога да съм го чувала, без да са ми го препоръчвали и без да стои в някоя класация на награди и номинации!

А той всъщност има общи неща с някои от другите, за които съм писала тук...
- аржентински е, като Тайната на техните очи (поне частично)
- разказва се за пътуване, което променя начина на мислене на главния герой - като в Светът е голям и спасение дебне навсякъде
- ражда се идея, която прави главния герой символичен за времето си - като в Социалната мрежа.

Само че действието не се развива само в Аржентина, героят не е загубил паметта си и идеята му няма нищо общо с печелене на пари. Защото става въпрос за Ернесто "Че" Гевара и за неговите "Дневници на мотоциклетиста". Наистина това е филм, който различните хора могат да гледат под различна перспектива: за едни би било интересно как се е родила революционерската идея в главата на Че, за други - как от "объркан" млад човек той се превръща в човек с цел в живота, за трети би бил красива разходка из Латинска Америка, а за четвърти - всичко това накуп и още много.

Аз не знаех почти нищо за Че, освен че е обикалял из Латинска Америка и е подкокоросвал хората да се вдигат на бунт и да стават комунисти, и че накрая е бил в Куба, където нещата са се получили. И че стои на всички онези фанелки и значки, отпечатано лице в черно върху червено. Сега обаче имам чувството, че го познавам - че ми е близък и сякаш сме водили толкова много разговори... Може би защото така добре разбирам целия му идеализъм, огънят, който гори в него и не би му дал мира да седи на едно място и да чака със скръстени ръце. И любовта му към хората! Към всички хора, но най-вече към тези, които се нуждаят от енергията на неговата щедра душа.

Но филмът не е патетично излияние в почет на идеалистите, както го изкарах аз. Заслужава си най-малкото, защото в никой момент не знаеш какво следва по-нататък и не си отегчен, защото актьорите играят невероятно естествено, защото те кара да се усмихваш през цялото време и те оставя с хубав вкус в душата ;)

Социалната мрежа: филмът за създаването на Facebook

Кой е Марк Зъкърбърг? Ако ме бяхте попитали преди три-четири дни, нямаше да мога да отговоря. Въпреки че ползвам Фейсбук вече две години. Не съм свикнала да си задавам въпроса: ей, кой е създал тоя или оня сайт?, нито да се впечатлявам от разни скандали за собственост и права между основатели.

Но този път се впечатлих. Питам се защо?

"Социалната мрежа" е филм, който доста реалистично пресъздава процеса на създаване на (може би) най-влиятелната мрежа в историята на Интернет - Фейсбук. Гледаш го и вярваш, че всичко е станало точно така - толкова е логично, добре навързано и изпипано по всички правила на киното. В един момент си мислиш "Уау, Зъкърбърг си е гений, как го е измислил само!", в следващия "Лайнар мръсен, как можа да си прецакаш най-добрия приятел така! Ще взема да си изтрия Фейсбук-акаунта!". После излизаш от киното и започваш да се чудиш доколко показаното във филма отговаря на реалността и как хората от Фейсбук са се съгласили да им се извадят на показ мръсните ризи?

Все пак трябва да се подчертае: показаното във филма НЕ Е реалността. Може и да отговаря на голяма част от нея, на основните конфликти, но си остава фикция. Така например не е много ясно дали Зъкърбърг наистина е толкова зле с жените, след като има приятелка от няколко години (Присила Чан). Добре де, може да си задник и пак да имаш гадже, но историята с мацката в началото на филма най-вероятно е чиста измислица. Отношенията на Марк и Едуардо също не са особено ясни. Според wikipedia дялът на Саверин наистина е паднал на 0.03%, заради което са се съдили със Зъкърбърг. Но по какви причини и как точно е станало, остава загадка.

Заслужава ли си да се гледа филмът - да. Защото те кара да осъзнаеш: дали живеем с него или го отричаме, Фейсбук е част от съвремието ни и историята му се превръща в част от историята на човечеството. Краят е отворен... и ние всички дописваме по малко.

Тайната на техните очи

Защо светът е несправедлив? По важното: можем ли да погледнем справедливостта в очите... Колебая се. А справедливостта е една от онези абстрактни думички, които предизвикват най-много вълнение в мен. Дали не е от името ми.. (Даниела - /евр./Съд Божий)
Но като всички подобни думички, сътворени от човека, може да се изкриви така, че да остави философи и обикновени хора векове наред да си блъскат главата над значението й. Може би е по-добре да не повтарям тази грешка, защото реалността си е реалност и понякога не можеш да направиш друго, освен да я разкажеш в една история.

Историята е "Тайната на техните очи" (El secreto de sus ojos), спечелила Оскар за чуждоезичен филм на 2010. Тази година и български филм стигна далеч в надпреварата, "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". На него плаках и се смях, тук останах потресена и изпълнена със съмнение.

Накратко: Някога работил в правната система, Бенхамин Епозито решава да напише роман за един от случаите, оставил дълбок отпечатък върху целия му живот. По пътя не само си спомня събитията преди 25 години, но и търси смисъла в тях, за да подреди пъзела от собствените си страхове и желания.

Българския тийн филм: t33nday

Приятно ми е, че отново мога да напиша нещо позитивно за българското кино (разбира се, имам и някои пропуски, които трябва да се попълнят рано или късно). А пък още по-приятно ми е, че става въпрос за филм, правен от ученици, в който се разказва за ученици. В началото подходих скептично, но добрите впечатления се натрупваха през цялото време и накрая останах много, много доволна, че съм го гледала. И ми се гледа отново :Р

t33nday разказва за ежедневието на Крис, ученик от Френската гимназия в София, който има своите критики и съмнения по отношение на съвременното общество и начина, по който то функционира. Заради вътрешната си разкъсаност, предизвикана от израстването му и формирането му като личност, той има и някои проблеми в училище. Рамкиращи са монолозите, чрез които са представени разсъжденията му върху случващото се около него.


Както може да се предполага, филмът не е напълно професионален. Критика в това отношение може да има много, но аз няма да се съсредоточа върху нея. Всъщност това не е първият филм, има и два предишни. Интересното беше, че прочетох доста от критиката към втория и забелязах, че авторите са се съобразили с голяма част от нея в третата част, което е много похвално.

Защо ми хареса? Защото е естествен! Не прави тромави опити да надскочи реалността, в която живеем, а обратното: задълбочава се в нея, показва я през очите на един тийнейджър. В същото време не натоварва с излишни разсъждения - да, на моменти монолозите звучат пресилено отчаяни от живота или наивни, но и това е част от автентичността! Важното е, че колкото повече слушаш, толкова по-искрено ти звучат думите на главния герой. Успяваш да повярваш, че това наистина го вълнува, а не е само фикция. А това е невероятно постижение!

Освен това филмът разказва за НАШАТА действителност, в България, в София - на учениците в гимназията. Добре де, аз вече не съм ученичка, но доскоро бях. Затова се удивих колко добре са успели да пресъздадат езика, поведението, навиците на поколението ни, типовете хора в класа, държанието на учителите... Един филм никога не може да обхване реалността в цялата й пълнота и сложност. Но може да ни накара да повярваме, че е успял, да ни убеди в истинността си. Е, t33nday се справи с тази задача при мен :)

Критиката от мен е насочена най-вече към някои не толкова правдоподобни моменти - например "сбиването" на момчетата, което беше само леко побутване и беше нереалистично учителката да повика майката на Крис на среща заради това.

Но стига от мен, най-добре е филмът да се гледа, а аз с удоволствие бих го обсъждала с всеки, който има желание :)

Онлайн или за сваляне тук

Sunshine

Сигурно са малко филмите, които дотолкова да не си отговарят на заглавието. Човек би си помислил, че в този (произведение на Дани Бойл) става дума за нещо оптимистично. И всъщност филмът дори си Е оптимистичен - в крайна сметка човечеството успява да се пребори със смъртта на Слънцето.



Друг е въпросът, че снощи щеше да ми изскочи сърцето от страх и вълнение, докато го гледах. Бих го определила като най-страшния филм, който съм гледала в последните месеци, може би и години... Може би ме впечатли толкова, защото беше 11 часа вечерта и защото бях сама и донякъде емоционално превъзбудена. Но нека спомена само няколко елемента:
1. хора, които са умрели и са станали на прах, т.е. от тях се е развил прах, и други хора, които ходят през този прах; а помежду другото образите на умрелите се появяват бързо, почти като 25ти кадър
2. обгорял и полудял човек, който си мисли, че говори с Господ, преследва останалите и ги убива по най-жесток начин
3. постоянно някой трябва да се жертва и да умре, за да могат другите да довършат мисията, и смъртта му бива предадена във възможно най-голям детайл.

Дори някое от тези да звучи смешно или не чак толкова ужасяващо, трябва да се вземе под внимание колко реалистично е заснет и направен филмът! Което му е едното голямо постижение. Второто положително е началото, както и цялостната идея на историята. Започва доста психологически и до средата остава така, има силни моменти, но последните 40 хорър-екшън минути развалят това впечатление и го принизяват.

Заключение: определено подходящ, ако искаш да се психираш!!!

Аватар - ама не картинката, а филма

Ако човек се поразтърси из мрежата, за "Аватар" преобладават дефиниции като "революция в света на киното", "най-очакваното събитие за годината" и всякакви подобни суперлативи, свързани по някакъв начин с Джеймс Камерън, компютърните ефекти и новаторството. И с многобройни фенове, станали такива още преди да са гледали филма. Истината е, че дори и аз - противник на комерсиалните суперпродукции, екшън-индустрията и повсевместното затъпяване - се впечатлих от рекламата на "Аватар". Прочетох за него в списание, където беше представен като новото поколение развлекателни медии. С по-прости думи - филм и игра се разбират като едно цяло, допълващи се елементи, а не филм по игра (примерно като Лара Крофт) или игра по филм (Хари Потър и много други). Като четях това, въобще не бях наясно, че рекламата на филма вече е навсякъде и са се появили маниаци, които броят дните до премиерата. Вероятно ако бях научила за нещата в обратната последователност, щях да се подразня, но ето че дори в този аспект рекламата си беше професионална: за хората като мен явлението "Аватар" беше представено по начин, който да ме заинтересова, а не да ме отблъсне.

Разбира се, филмът си е холивудски блокбастър. Но е добър блокбастър и е направен по всички правила - обаче правилата не са достатъчни, за да се създаде нещо толкова голямо и успешно. Някакси се усеща, че има дух в цялото начинание. Не просто дух на милиони долари, вливащи се в касичката на създателите, нито пък дух на амбиция тип отрочето ти да е най-хубавото. Има нещо повече, но бих досадила, ако се опитам да го дефинирам.

Имаме си познатите елементи от приказките и от холивудския жанр на приключенстването: героят ни не блести с кой знае какъв ум, но пък е безразсъдно смел и затова точно на него му се случват небичайните неща; по-късно се оказва, че неговият интелект и способности са били просто подценявани. Има я любовната история в посока "забранена/невъзможна любов", има добри и лоши герои. В тази връзка, не липсва и моментът, в който всички си мислят "аре бе, няма ли някой да го убие най-сетне тоя", но е ясно, че това е най-силният и най-гадният злодей и затова краят му трябва да е по-драматичен. Всичко това обаче не намалява художествената стойност на филма, защото тези елементи си имат роля, както в приказките. Те са базата, върху която се изграждат различията - това, което прави всяка история уникална.

Кое е различното?
На ефектите ще отдам по-малка част, просто защото няма много какво да се каже за тях. Те трябва да се видят. Което е друг начин да се каже, че филмът трябва да се гледа на кино, защото в красотата е част от магията му. Мен ме убедиха напълно, че едва ли не такива сини същества наистина има и си живеят на някаква доста красива планета - толкова реално изглежда всичко. Въобще няма разлика между усещането за хората-актьори и на'ви-населението.


По-важното, за мен естествено най-важното в този филм, е екологичната му идея. И екологична не само в онзи глупав, изтъркан "природозащитнически" смисъл, в който групичка смахнати идиоти се опитват да набият в главите на всички останали, че природата трябва да се пази. Филмът говори за екологията на друго ниво: на това на "Home" например, където Земята/природата/ не е нещо ИЗВЪН нас, а по-точно ние сме в нея и сме част от нея. Тези връзки, които биологията описва - екосистемите, равновесието и ролята на всяко същество в него - във филма бяха представени по фантастичен начин. Екосистемата действа като една голяма мрежа, подобно на Интернет и виртуалните връзки. Наруши ли се една нейна частица, това води до вреди за всички останали - рано или късно.

Освен това "Аватар" си е пацифистки настроен филм, поне аз така го възприемам. Пък и то си е съвсем ясно послание, с типичните военни като "лошите" и тъмната страна. Боли те сърцето като гледаш как се изкривява моралът, колко е лесно да се забравиш и колко близо сме до дивашките кланета... които за съжаление се случват и в нашето просветено време на човешките права, само че под други форми и наименования. А още по-горчиво ми стана, като си помислих, че избиването на "диваците" не е никаква фантастика, ами се е случило наистина при колонизирането на Америките...

Това е основното, заради което ми хареса филмът :) Но да не забравя и симпатията ми към сините хора, които толкова ме вдъхновиха, че чак ми се прииска да си имам играчка на'ви-човек. За съжаление нито Макдоналдс, нито КФС имат такова нещо в детските си менюта, което ме учудва доста. Нали сме потребители и всичките ни желания трябва да бъдат предвидени и задоволени от индустрията. Но като няма - ще си запазя поне свежия спомен, пишейки това :)


А, и серията на Саутпарк "Dancing with smurfs" си я бива :Р

Изрезки от екрана

Поводът е "Шивачки", който ме измъкна за малко от аналитичната геометрия (а в нейните дълбини съм вкарана съвсем не по свое желание. Даже още не съм в дълбините, защото опитите ми да се гмуркам са малко непохватни..)
Да речем, че българското кино се е посъвзело от мутренските сюжети и неестестваната, слаба игра на актьорите. Човек не би очаквал да хареса Бони, да - чалга певицата от ромски произход, във филм, но което си е факт, си е факт. "Маймуни през зимата" се нарежда сред по-добрите български продукции за последните години, история за 3 жени през 2 различни исторически епохи. По време на социализма и в така нареченото модерно време - и всяка с драмата си, съвсем човешка и човешки разказана. Едната живее в ромски квартал и се бори за своето оцеляване и това на децата си, другата прави опит да надскочи определената й от режима съдба, а третата мечтае да има дете, но не може да зачене. В "Шивачки" момичетата също са 3, но историите им са много по-тясно преплетени. Весела Марковска я знаем всички от Денсинг Старс (с други думи, родни думи, Звездите танцуват), за Александра Сърчаджиева съм почти убедена, че съм я гледала в някоя постановка - а и името й говори, Елен Колева е ново име. Но пък успява да си изиграе ролята по най-чаровен начин, момиче с вътрешна нежност, ако някой може да ме разбере. Весела Марковска е момиче с външна нежност - глас, поведение, във филма сълзи. Елен Колева успя да ме убеди, че очите й отразяват парченца от душата, както всички твърдят за очите като прозорец на душата, едва напоследък започнах много да се замислям върху това.
А най-новият от трите филма, "Светът е голям и спасение дебне навсякъде", си е малко съкровище. Единствената забележка, която имам, е че имаше твърде много места, на които плаках.. и от толкова сълзи пропусках някоя и друга реплика. Но филмът не е мелодраматичен или пък изкуствено прочувствен, не е твърде оптимистичен, дозата позитивизъм е подобаващо отмерена и е напоена с достатъчно горчив реализъм, за да се хареса и на по-претенциозните. Резултатът беше, че се научих да играя табла - е, колкото да имам шанс да спечеля с повечко късмет, но какво пък. Резултатът беше и че се обнадеждих за българското кино, че се изпълних с повече ентусиазъм да гледам и "Дзифт" (но още не съм ;/). И резултатът беше, че въобще седнах да пиша това.