70 секунди или един светофар

В неделя с майка ми и сестра ми ходихме на пазар за дрехи. Всичко много хубаво, към 4-5 часа бяхме вече в колата на път за вкъщи, донякъде доволни, донякъде - не, но във всеки случай доста изморени... Всъщност не се случи нищо особено. В това се крие и тъжното в цялата история: че не е нищо особено да чакаш на светофар да завиеш наляво и хората отдясно да се пререждат по възможно най-нахалния начин, а от другата страна на улицата да има полицейска кола. И не е нищо ненормално в София да цари абсолютен хаос на пътищата, а полицаите да те спират, защото ти е мръсно стъклото. Или защото не си си сложил колана.

Сама хващам пробягалата мисъл из главата ми - ами аз затова искам да замина! А знам, че въобще не искам да замина заради това (всъщност имам желание да следвам в чужбина), нито пък мечтата ми е да живея в чужбина. Но в онзи момент ме обзе такъв яд, че се разтреперах. Чудя се, наистина ли на българите им трябва диктатура или някакъв потискащ вид управление, за да се спазват правилата? Защото правила и контрол трябва да има, това е ясно - друг въпрос е къде остава балансът и личната свобода. Но някакси ми се струва, че определено не светофарът е мястото, където човек да изразява себе си и личната си позиция...