понеделник, 19 юли 2010 г.

Имам си...

Замисляли ли сте се колко често използваме глагола "имам"? Дори за неща, които реално няма как да притежаваме: мечти, проблеми, идеи, приятели, време... Да, те са тясно свързани с нас и може би глаголът е просто една индикация на принадлежност. Според Ерих Фром обаче (автор на "Да имаш или да бъдеш") зад тази езикова употреба стои повече - тенденцията на едно цяло модерно общество да се стреми към притежанието като висша ценност.

Преди време писах за Фейсбук, за някои феномени, свързани с прекомерната му употреба или пък с пълното отричане на неговите предимства. Един от тези феномени е "колекционирането" на приятели. Важи въобще за социалните мрежи - колкото повече приятели имаш, толкова си по-готин. Но притежаваш ли приятелите си? Можеш да им бъдеш приятел или те на теб, но не и да се имате взаимно.

Добре, да речем, че това не би убедило много хора в крайния, донякъде религиозен материализъм на обществото ни. Аз също се отнасям критично към това, защото не знам доколко е вярно твърдението на Ерих Фром, че езиковата употреба на глагола "имам" се е разпространила във всички сфери на живота едва в последните столетия. Но примерите за надмощието на перспективата "Аз имам, значи съм" са навсякъде около нас... Вероятно много от нас ги забелязват, без да си дават сметка, че всички те могат да бъдат обвързани в една цялостна житейска философия.

Аз съм се питала: защо много хора, когато отидат някъде - на пътешествие (екскурзия), разходка, купон или каквото ще да е - прекарват почти цялото време зад обектива на фотоапарата? Нито са професионални фотографи, че от това да им зависи прехраната, нито пък на някому са нужни чак толкова много снимки. Не отричам, че е хубаво, полезно да си направим снимки, за да допълваме в бъдеще спомените си. Но да снимаш постоянно ми се струва болестно състояние, което ти пречи да се насладиш на изживяването през собствените си очи и със собствените си сетива вместо чрез техническите показатели на дигиталната си камера.

А какво наричаме "любов"? Твърде често си мислим, че ревността е индикатор за дълбоки чувства, за любов... Но ревността не е нищо друго освен болестното желание да притежаваме партньора си, така че да "си е само за нас". Истината е, че не можем да сложим човека в клетка, да му забраним да се среща с други хора, да има различни приятели или дори увлечения. Не искаме партньорите ни да бъдат домашните ни любимци, нали? Само че така се получава при много двойки. Жените искат от мъжете да правят всичко, което им заповядат, да изпълняват всичките им желания и капризи. Мъжете пък ревнуват от всеки нов приятел или познат, за когото жената им разкаже. Накрая всички се оплакват от другия пол, започват се генерализации - кой изоставя другия по-често, кой е по-верен (или изневерен :Р), разни психологически стратегии за манипулация намират място в евтините съветници стил "как да живея по-щастливо". Мода е за много мъже, а все повече и жени, да броят сексуалните си завоевания, сякаш колекционират някакви вещи.
Не може ли да е другояче? Аз искам да бъда обичана, а не притежавана.
Преди време в едни "полови откровения" по случай 8 март написах няколко думи за вибраторите. Те пасват перфектно и тук: символът на покоряването на противоположния пол, на превръщането му в играчка, която може да бъде наше притежание.

Последният, но не и най-маловажен пример, е отношението към природата. За съжаление материализмът промива мозъка на човека до такава степен, че той забравя какво всъщност представлява: един съобитател на планетата Земя, наред с много други. Нашата в момента доминираща "западна" цивилизация се стреми да покори природата, да затвори и нея в клетка - в зоопарка, в резерват за диви растения и видове, в безогледно експлоатиран източник на "блага". Ясно е, че вече не можем да се върнем към обикновения живот на индианците или други народи, които се приемат за част от природата, а не за богове, стоящи над нея. Но бихме могли да се замислим, да променим поне малко начина, по който гледаме на света около себе си. По този случай има една прекрасна песен от Покахонтас: филм, който е анимационен и затова е смятан за детски, въпреки че в него има твърде много неща, които едно дете не може да осъзнае особено ясно. Има твърде много философия над нивото "детско филмче".

Накрая ще цитирам началото на една глава от книгата на Ерих Фром:
Много е измамно и в същото време примамливо да стоиш на едно място, без да напредваш — с други думи, да разчиташ на онова, което притежаваш, защото знаеш, че го имаш. Това ни кара да се чувстваме в пълна безопасност. Затова се боим да прекрачим в неизвестното и избягваме да го правим. Наистина крачката може да не се окаже рискована, след като сме я направили, но преди да я направим, неизвестността ни плаши с евентуалните рискове, които крие. Само старото и изпитаното е безопасно или поне така ни се струва. Във всяка нова крачка е заложена опасността от неуспех и това е една от причините, поради които хората толкова много се страхуват от свободата.

2 коментара:

Lofoten каза...

Многофункционалността на този глагол е голяма, затова и смисловите му граници се размиват според мен. Повечето хора дори не се замислят като го употребяват, в това число и аз. Например ето един диалог, който водих днес - ако не беше ти, нямаше да схвана, че говоря глупости може би :Р (аз съм "А", става дума за момиче, бившата приятелка на "Б")

Б: Коя от всичките ?
А: Как коя, "твоята" естествено.
Б: Вече не е моя, преди беше, но сега не е. Затова не казвай, че е моя.
А: Е щом някога е била, значи все още си е твоя.

Дори не вложих идеята, че физически я е притежавал, а просто изтъквах наличието на някаква връзка между тях, нещо общо, което независимо от събитията ги свързва. И това нещо, независимо какво е, то може да бъде нечие притежание :)

==========
А фотоапаратите пречат - въпреки факта, че много обичам да снимам, най-хубавите ми изживявания са от места, където не си носех щракалката :Р

Dani каза...

Това, което ги свързва "независимо от събитията", е споменът (т.е. една конструкция на съзнанието). От една страна, те самите си спомнят за преживяното, а от друга - ти и останалите. Остава въпросът дали спомените могат да бъдат притежавани. Това зависи от перспективата... Могат да бъдат загубени, значи могат да бъдат и притежавани. От друга страна, понякога се отнасят до преживявания и субективно изградени връзки, в такъв случай можеш да си ги припомняш, но не и да ги притежаваш. Всъщност с всяко припомняне, ти ги изменяш малко или повече и по този начин се извършва някакъв процес, а не просто изваждане на "предмет" и поизтупването му от прахта..